по тъмно

тъкмо дочетох after dark на харуки мураками, най-новия му роман (от 2004 г.). мисля, че на български има преведени само четири негови книги - спутник моя любов, норвежка гора, кафка на плажа и хроника на птицата с пружина. с изключение на последната, другите съм ги чела и винаги са ме оставяли със смътното усещането за недовършеност и с ясната идея, че съм разбрала в най-добрия случай половината от романа. при after dark е почти същото, въпреки че езикът и техниките му са много различни от старите. тя звучи прекалено разбираема и достъпна, но естествено далеч не е такава:

after dark moves from mesmerizing drama to metaphysical speculation, interweaving time and space as well as memory and perspective into a seamless exploration of human agency - the interplay between self-expression and empathy, between the power of observation and the scope of compassion and love.

най-силното в книгата е кинематографичния подход. през цялото време авторът+читателят са невидима камера, несъществуващ наблюдател, който няма право да се намесва в действието, но е неотлъчно с героите. усещането е като в едно от онези сънища, в които искаш да тичаш и да риташ с все сила, но единственото, което постигаш, е да движиш крайниците си бавно и плавно като във вода. пък и действието се развива изцяло в рамките на една нощ, по тъмно, когато потокът по улиците на града е бавен и съставен от съвсем различни индивиди от тези, които го населяват по светло. напомня на онзи blue haunting feeling от абума на big bud infinity+infinity.